Класиците в хомеопатията

Д-р Кристиян Фридрих Самуел Ханеман
Бащата на хомеопатията, човекът, който провидя в бъдещето и дори сега след 200 години, ние все още не можем да достигнем мащабите на неговата мисъл

Роден на 10 април 1755 г. в град Майсен, Германия. Човек с многостранни интереси, имащ задълбочени познания по химия, биология, фармация, медицина, нумизматика и др., който владее в края на живота си писмено и говоримо 21 езика. Завършва медицина, но още от самото начало на практиката си отказва да работи с така наречените комбинирани лекарства и започва да използва с доста добър успех прости лекарства в малки дози. Скоро след това изоставя медицинската си практика, защото вижда, че с използваните по това време лекарства не само не лекува пациентите, а дори им вреди. Като един от най-добрите и ерудирани преводачи за своето време, Ханеман започва да се занимава основно с преводи на книги, за да издържа семейството си. Така в началото на 1791 г. превежда „Материя Медика“ на известния английски лекар д-р Кулен. В тази книга Ханеман попада на ролята на хининовата кора при лечението на възвратни трески, каквато е и маларията. Д-р Кулен обяснява действието на хининовата кора при трески с нейния горчив вкус, което не звучи логично за Ханеман. Тогава той решава да вземе малко количество хининова кора и внимателно наблюдава симптомите, които се появяват. Описва ги старателно и установява, че се появяват характерните симптоми на малария. Когато спре вземането на кората, симптомите изчезват.

Тогава Ханеман си задава въпроса дали хининовата кора, както лекува, така и предизвиква малария при здрави хора. Това е моментът, в който се ражда идеята за хомеопатията. Ханеман се пита, дали и други субстанции могат да предизвикват симптомите, които лекуват. Тогава започва да прави експерименти със себе си, със семейството и с приятелите си, като ги моли да вземат малки дози от поредното лекарство за изпитване. Установя, че всички изпитвани от здрави хора субстанции предизвикват същите специфични симптоми, които лекуват при болни.

Работи много задълбочено и самоотвержено, макар и в крайна бедност, влагайки цялата си енергия в изследване на своето откритие. Идеята му е новият вид лечение да донесе помощ за страдащото човечество. Спи през нощ, за да може да изкарва прехраната за семейството си чрез преводи и статии, като в същото време прави и експериментите си. През 1796 г. той споделя със света откритието си и за първи път пише за новия метод в статия за медицинско списание, наречена „Есе върху лечебната сила на лекарствата“. Откритието е прието от медицинската общност като един от поредните нови методи. През 1799 г. обаче той и семейството му са изгонени от Лайпциг, защото аптекарите виждат заплаха за своя бизнес и завеждат дело срещу него за това, че сам си приготвя лекарствата. Въпреки опитите на Ханеман да привлече свои колеги към практикуването на новия метод, лекарите започват да усещат, че философската основа на хомеопатията разклаща техните представи за практикуване на медицина.

През 1805 г. издава първата си книга по хомеопатия „Fragmenta de viribus medicamentorum: positivis sive in sano corpore humano observatis“, в която са описани доста лекарства. В нея има и справочник за търсене на симптоми – предвестник на съвременните реперториуми.

През 1810 г. публикува първото издание на своя колосален философски труд „Органон на лечебното изкуство“, като непрекъснато го допълва и усъвършенства до края на живота си. Последното V-то отпечатано издание излиза на немски през 1833 г., а VI-ата редакция, завършена година преди смъртта му, остава непубликувана до 1921 г.

През 1811 г. се връща отново в Лайпциг, където започва да преподава хомеопатия. Лекциите са отворени не само за лекари, но и за хора с други професии, интересуващи се от новия метод за лечение. Едновременно с това Ханеман лекува пациенти с хомеопатичния метод. Организира своите последователи и ученици за доброволно изпитване на нови лекарства в „клуб на доказващите“. През същата година издава първия том на „Материя Медика Пура“, в която са включени симптомите на лекарствата, познати до този момент. От 1816 до 1821 г. са публикувани следващите 5 части на тази „Материя Медика Пура“.

През 1821 г. отново бива изгонен от Лайпциг от аптекарите и лекарите, които завиждат на растящата му популярност и успехите. Управникът на градчето Кьотен обаче оценява възможностите на новия метод и поканва Ханеман да практикува хомеопатия без ограничения в неговата област. Работейки на спокойствие в малкото градче до 1835 г. той прави поредните големи открития в хомеопатията. За пръв и единствен път в историята на медицината Ханеман разработва теорията на хроничните болести, описвайки т.нар. хронични миазми като причина и пречка пред излекуването. В 1828 г. излиза от печат първото издание на „Хроничните болести“. През 1829 г. се създава първото Хомеопатично общество в Германия. Скоро след това умира съпругата му, с която имат 11 деца. Ханеман продължава да работи активно въпреки напредналата си възраст и прави много нови експерименти и наблюдения, описва подробно как се приготвят хомеопатичните лекарства чрез тритуриране и потенциране по определена схема.

През 1835 г. при него идва за лечение французойката Мелани д‘Ервили Гойе, силно заинтригувана от новия метод. Двамата се влюбват въпреки голяма разлика във възрастта, след няколко месеца се оженват и заминават за Париж. Мелани става негов най-запален последовател и сътрудник. Самият Ханеман казва, че в лицето на една жена е намерил най-достойният си ученик, който е търсил през целия си живот. Това са най-щастливите и най-плодотворните му години. По това време хомеопатията добива огромна популярност по целия свят. Ханеман има много голяма практика в Париж, пише VI-ото издание на „Органон на лечебното изкуство“ и работи върху LM-потенциите.

През април 1843 г. той се разболява от ежегодния си бронхит, от който страда всяка пролет през последните 20 години. Този път си дава сметка, че неговата жизнена сила е към края си. Действително на 2 юли 1843 г. д-р Самуел Ханеман умира, оставяйки зад себе си един пълноценно изживян живот, който може да се опише с трите думи от надгробната му плоча – „Не живях напразно“.

Барон Клеменс фон Бьонингхаузен (1785–1864)

Роден на 12 март 1785 г., Бьонингхаузен е член на една от най-старите благороднически фамилии във Вестфалия. Барон по рождение, юрист по професия и доктор на науките гражданско и наказателно право. Веднага след получаване на юридическото си образование той прави много бърза кариера и се издига до много високи позиции в нидерландския кралски двор на Луи Наполеон. Преди да навърши 25 г. той вече е одитор на държавния съвет, генерален секретар на тайния съвет, кралски библиотекар и представител на директора на топографското бюро. След абдикацията на краля той се оттегля от почетни длъжности и се връща в своето имение, където започва да се занимава с ботаника и градинарство. Заема поста директор на ботаническата градина в Мюнстер. Местните хора са го наричали „Мъдрецът от Мюнстер“.  

През 1827 г. Бьонингхаузен се разболява от гнойна туберкулоза. Много бързо се влошава и лекарите не му дават никакви шансове за оздравяване. След девет месеца в безнадеждно състояние той пише прощално писмо на скъпия си приятел – ботаникът д-р А. Вайе, не знаейки, че той е и хомеопат. Шокиран д-р Вайе снема подробно картината на неговите оплаквания и му предписва една доза Pulsatilla 30C. Бьонингхаузен бързо оздравява и е силно впечатлен от това „чудесно изцеление“. Веднага започва да изучава хомеопатия и става един от ревностните студенти-хомеопати като посвещава останалите години от живота си на хомеопатичната кауза. Поддържа редовна кореспонденция с д-р Самуел Ханеман и се превръща в един от най-близките му приятели и ученици, като двамата се срещат лично чак през 1833 г.

За кратко време Бьонингхаузен става успешен и известен хомеопат с голяма клиентела, което предизвиква ревност и завист в лекарското съсловие. От самото начало на своята практика води дневник на пациентите си, в който много подробно записва историята на заболяванията и излекуванията – общо 117 тома. Ханеман му издава свидетелство, в което потвърждава неговата квалификация на хомеопат и с дълбоко уважение казва: „Ако някога се разболея, искам да ме лекува единствено Бьонингхаузен“.

Неговият най-голям принос към хомеопатията са трудовете му:  „Класификация на специфичните симптоми“ и „Първи реперториум на антипсоричните лекарства“

Бьонингхаузен класифицира характеристичните симптоми на човека в седем категории

1. Quis – Кой – Личност на пациента

2. Quid – Kакво – Особеностите на оплакванията

3. Ubi – Къде – Локализация на болеста

4. Quibus Auxilus – Какво го съпътства – Съпътстващ симптом, т.е. група от симптоми, които се проявяват винаги заедно

5. Cur – Защо – Причинност

6. Quomodo – Как – Модалности за обстоятелствата и заобикалящата среда

7. Quando – Кога – Модалности за време

Бьонингхаузен изпитва въздействието на 200C потенция по Корсаков и се убеждава в предимството на високите потенции. Той проверява също ефективността на потенцираните лекарства върху растения и животни и води дневник за своята ветеринарна дейност.

През  1836 г., седем години след започване на практика като хомеопат, със заповед на министерството му забранява да използва хомеопатия. Тази забрана не притеснява Бьонингхаузен, защото почти всички представители на властта са негови пациенти и това му гарантира защита. Градският елит изпраша петиция до краля, но тя е отхвърлена и чак след неговата смърт, наследникът му отменя забраната след няколко месеца. Така през 1843 г. кралят на Прусия му дава пълни права да лекува без да е лекар.

През 1848 г. учредява „Събрание на лекарите-хомеопати, жители на Рейнска област и Вестфалия“, в което участват както лекари, така и не лекари. Многобройни хомеопатични организации в чужбина го избират за почетен член. През  1858 г. той става член на „Обществото на лекарите-хомеопати в Германия“.

Пациенти на Бьонингхаузен са много известни личности. Френската императрица Евгения търси съвети от него, а император Наполеон го награждава с ордена на „Почетния легион“.

През зимата на 1864 г. получава инсулт и умира на 26-ти януари в Мюнстер, където е погребан.

Мелани д‘Ервили Гойе Ханеман (1800-1878)

Наречена от Ханеман: „моята най-блестяща ученичка“ и „най-добрият европейски хомеопат“, тя произхожда от богато и уважавано семейство, движи се сред аристократични кръгове и е съвременница на Жорж Санд, „първата еманципирана жена“. Мелани е с независим характер и с отлично образование, занимава се с всякакви видове спорт, запалена е по езда, изучава наука, рисуване и поезия. На осемнадесет години прави дисекции на птици, „за да види какво има вътре“. Интересува се от медицина и изучава анатомия, задължителна за художниците по онова време.

В резултат на невралгия, която й пречи да рисува, Мелани търси алтернативи за лечение. Прочита френското издание на „Органон на лечебното изкуство“ и е много впечатлена, самата тя казва: „В този ден аз реших да открия Ханеман“. Открива го в град Кьотен, където той живее по това време, и между тях пламва искрата на любовта въпреки голямата разлика във възрастта. Излекувана, Мелани рисува последния портрет на Ханеман. Няколко месеца след запознанството си двамата се оженват и се преместват в Париж. Тя се превръща в неговата най-добра ученичка и помощничка. Притежавайки блестяща памет, тя запомня много точно симптомите на лекарствата и му служи като жива „Материя Медика“. Двамата работят заедно и имат пациенти от цял свят, като консултират не само богати, но и бедни хора. Последните ги лекува основно Мелани и то безплатно.

През 1840 г. основаната от Херинг Хомеопатична академия в Алънтаун, Филаделфия, изпраща на Мелани диплома по хомеопатия. След смъртта на Ханеман тя продължава активно практиката, която двамата са развили. Това разгневява представителите на ортодоксалната медицина, защото е жена и си позволява да лекува. Също така като хомеопат предизвиква и ревността на мъжката хомеопатична общност. През 1847 г. започва процес срещу нея по обвинение в незаконна практика въпреки хомеопатичната й квалификация и факта, че с нея се консултират редица дипломирани хомеопати, които оценяват знанията и опита й. Мелани е била призната за виновна и е глобена със 100 франка. Фактически делото се оказва морална победа за нея и за хомеопатията. По-късно нейната американска диплома е призната и тя получава официално разрешение да практикува.

Приносът на Мелани Ханеман за хомеопатията и досега не е оценен. Критикувана е, че задържа за себе си шестото издание на „Органона“ и спира развитието на хомеопатията. Всъщност така тя изпълнява волята на съпруга си. Мелани ревностно пази всички негови документи и ръкописи, които се намират и до днес в Щутгарт в музея на Ханеман. Малко е известно за старостта на Мелани, тя почива на 27 май 1878 г. и е погребана до съпруга си, както той пожелава приживе.

Д-р Константин Херинг (1800-1880)

Роден на 1-ви януари 1800 г. в Германия Константин Херинг носи енергията на новото столетие. На 20 години започва да учи медицина в Лайпциг. Като един от най-добрите студенти става асистент на известен по това време хирург. Възлагат му да напише памфлет срещу хомеопатията и той се захваща с ентусиазъм да проучи новия метод. Впечатлен от това, което е написал Ханеман, той започва да изследва по-сериозно темата и … възложената му критикуваща хомеопатията книга никога не бива написана. През 1824 г. Херинг си порязва пръста при дисекция, раната се инфектира и започва да развива гангрена. Никакви познати лекарства не помагат, предлагат му ампутация, но той отказва. Тогава взема Arsenicum album и след три дни пръстът му се подобрява. Този инцидент го кара окончателно да се обърне към хомеопатията и го превръща в персона нон грата за преподавателите му. През 1826 г. става доктор по медицина с дисертация, наречена „Медицината на бъдещето“, в която пише за хомеопатията и излага своите убеждения. На следващата година му предлагат да се включи в експедиция за изучаване на животинския и растителния свят в Суринам, Южна Америка. Експедицията е финансирана от немското правителство и Блохмановия институт. Херинг приема предложението, тъй като естествознанието е негово голямо увлечение. Скоро заедно с научната си работа започва да се занимава и с хомеопатия. Поради тази причина немското правителство се опитва да го отзове обратно в Германия, но той се отказва от длъжността си и остава в Суринам. Там се посвещава само на хомеопатичните си изследвания. По време на своето пребиваване в Суринам прави доказвания на нови субстанции, като: Lachesis, Psorinum, Theridion и др.

През 1833 г. се премества да живее във Филаделфия, като с това дава тласък на хомеопатията в САЩ. Основава хомеопатична академия в Алънтаун (Филаделфия) и до 1869 г. е преподавател в нея. До самата си смърт всяка събота вечер приема в дома си млади лекари и студенти и преподава хомеопатия. Приживе е смятан за светило и учител на много от американските хомеопати. Не случайно е наречен бащата на американската хомеопатия. Почива от инфаркт на миокарда на 23 юли 1880 г. във Филаделфия, като часове преди смъртта си работи с пациенти.

Той въвежда в хомеопатията важно терапевтично правило за посоката на излекуване, което става известно като закони на Херинг. Когато симптомите на човека се придвижват от по-дълбоките нива на организма (умствено и емоционално ниво или жизнено важни органи) към по-външни части на тялото и по-маловажни органи (крайници, кожа), отгоре надолу или в ред обратен на появяването им – посоката е към излекуване. Когато симптомите се променят в обратна посока наблюдаваме влошаване и усложняване на болестта.

Херинг оставя и голямо писмено наследство, като публикува редица статии, книги и съчинения. Най-известните сред тях са: „Водещите симптоми в нашата Материя Медика“, „Хомеопатът като домашен лекар“, „Кратка Материя Медика“ и „Кратък преглед на възхода и прогреса на хомеопатичната медицина“. В работата му може да забележим педантичната точност на естествоизпитателя, настойчивостта и самоотвержеността на човек, посветил целия си живот на хомеопатията.

Д-р Джеймс Тейлър Кент (1849–1916)

Съвременниците му го описват като изключителен ерудит, могъщ ум и непреклонен защитник на хомеопатията. Роден е на 31 март 1849 г. в Удхъл, САЩ. Завършва философия, изкуства и медицина. През 1878 г. той е професор по анатомия в Сейнт Луис, когато жена му заболява тежко. Кент опитва всички познати до момента лечения, но нищо не успява да й помогне. Накрая тя пожелава да се обърне към хомеопат – д-р Фелан. Кент е доста скептичен, но изпълнява желанието на любимата си съпруга. За негова голяма изненада тя постепенно се възстановява напълно от болестта под ежедневните грижи на хомеопата. Кент е дълбоко впечатлен, става ученик на д-р Фелан и започва да изучава задълбочено „Органон на лечебното изкуство“ на Ханеман. Скоро след това той се превръща в пламенен последовател на новия метод, започва да практикува само хомеопатия и през 1881 г. става професор в Хомеопатичния колеж в Мисури.

Има голяма практика и е признат още приживе. Невероятен авторитет сред своите колеги, той често е арбитър при вземането на решения за лекуването на много сложни случаи. Хомеопатите казвали: „Да попитаме за този случай д-р Кент“.

Той създава най-пълния, надежден и подробен реперториум за времето си – „Реперториум на хомеопатичната Материя Медика“, където са систематизирани всички симптоми на лекарствата в отделни глави и рубрики. Пише „Лекции по философия на хомеопатията“, в които тълкува подробно и размишлява поотделно върху параграфи от „Органона“. В своите „Лекции по хомеопатична Материя Медика“ за първи път променя начина на записване на лекарствата. Вместо вертикално изброяване на симптомите Кент описва картината на лекарствата в белетристичен стил като есенция с ключовите симптоми, което помага за по-доброто им разбиране. Така се ражда напр. картината на Sulphur като „дрипавия философ“ и др.

Заветите на Кент звучат с нестихваща сила и досега: „Лекарят-хомеопат по същия начин, както и свещеникът, трябва постоянно да пребивава в състояние на чистота, в състояние на смирение, в състояние на невинност...“.

Кент нееднократно подчертава, че за хомеопата на първо място по важност трябва да бъде философията на хомеопатията, т.е. „Органон на лечебното изкуство“ на Ханеман, а след това идват Материя Медика и Реперториума, които вървят ръка за ръка.

Изтощен от твърде много работа, вложил цялата си енергия в защита на хомеопатията, Джеймс Тейлър Кент умира на 5 юни 1916 г.

Негов съвременник в юбилейното издание на „Лекции по хомеопатична философия“ през 1919 г. го характеризира като: „Гениален, внимателен, верен приятел на своите пациенти и ученици; ревностен защитник на чистата хомеопатия от критиките на нейните врагове…”.